Недостатъчна наличност на достъпна храна

Промените във фермерските практики, подобряването на санитарните условия в кланиците и намаляващите популации на диви копитни животни намалиха наличността на храна за лешояди в България от 50-те години на миналия век. Освен това обезлюдяването на селските райони допълнително е повлияло на животновъдството, което е намаляло и така ограничило достъпа до храна за лешоядите. Интензивното земеделие и управление на добитъка (отглеждането на добитък на затворено), както и изоставянето на традиционните практики за паша, косвено засягат опазването на лешоядите, като заплашват оцеляването на ключови видове, като лалугер, костенурки и планински кеклик (естествена храна за хищни птици) поради загуба на местообитания.

Исторически погледнато, замяната на дивите копитни животни с екстензивно отглеждани животни измести източниците на храна на лешоядите. Урбанизацията води до обезлюдяване на райони, където дивата природа се само възстановява, което прави възстановяване на естествените процеси и улеснява повторно въвеждане на видове и прилагане на адаптивни техники за управление.

Въпреки проучванията, които предполагат достатъчно отглеждан добитък в районите на реинтродукция и за нуждите на  лешоядите, тези ресурси често остават недостъпни. Животните се отглеждат в села и затворени интензивни ферми, като труповете се изхвърлят в клисури/дефилета или се унищожават в екарисажи.

• Подобряване на хранителната база върху 150-200 ха, чрез подпомагане на екстензивни земеделски практики
• Увеличаване на размера на агро-силво пастирски комплекси (с нови 45 ха), изграждане и управление на такива 3-5 модела в местообитания за размножаване на черни лешояди. Управление на 150-200 ха частна земя като защитена територия с прилагане на мерки, за да се постигне безопасно място за размножаване и хранене на ядро ​​от поне 10 двойки черни лешояди
• Оптимизиране мрежата от допълнителни места за подхранване на лешояди с 10 нови места до ферми
• Увеличаване популацията на основните видове естествена плячка, включително застрашени и зависещи от опазването видове (напр. елен, дива коза, лалугер (статус „застрашен“ в Червения списък на IUCN) и други дребни бозайници, планински кеклик („почти застрашен“), шипобедрена костенурка („почти застрашена“), шипоопашата костенурка („уязвима“) и други), подобряване на техния природозащитен статус и популационни тенденции в защитните зони